Покръстването на България е процес на въвеждане на християнската вяра в България, който започва през 864 година.
Още със създаването на българската държава през 681 година се оформят два основни етноса – славяни и прабългари. Те обаче не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – племенни, етнически, културно-религиозни, битови. Такова сливане би станало възможно само ако има единна религия и за двете етнически общности, която да наложи общи норми и ценностна система.
Друга причина е необоходимостта от християнството за обяснение на задълбочилите се социални различия – „божественият произход на всяка земна власт” и „непротивенето на земните владетели”. Християнският монотеизъм, с идеята си за единен Бог, укрепва самодържавието и единовластието, заложени и в религията на българите.
Към средата на 9 век България е могъща държава, но и липсва равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, тоест тя се излага на международна и културна изолация. Тя е считана за варварска държава и страна на езичници и варвари. Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени върху християнството налагат приемането на новата вяра.
Не само външнополитическата ситуация предопределя решението на българския владетел. Както сочат изворите и съвременните изследвания, християнството е отдвана разпространено из българските земи. Тук проповязват Светите апостоли Павел и Андрей Първозвани (52 и 65 година). След налагането на християнството като господстваща религия през 4 век, то прониква и сред траките. Не без значение е и проведеният през 343 година голям събор в Сердика. Важна роля за християнизацията на тракийските племена играе проповедническата дейност на Свети Никита Ремесиански (363-414). Постепенно се изгражда стройна църковна организация като по-голямата част от Балканите е под духовната юрисдикция на константинополския патрирах. До 8 век западните земи (диоцеза Илирик) е под управлението на римските папи. По време на иконоборческия период тези земи са предадени на константинополските патриарси, което става причина за противоборство между Рим и Константинопол.
Процесът на християнизация на местното население в империята е временно спрян от славянските набези и заселвания. С времето новата вяра започва да прониква и сред славяните. Знае се, че през период 766-780 година управлява патриарх Никита I, който има славянски произход.
Християнството не е непознато и на бъгарите. През 528 година българският вожд Грод става християнин в Константинопол, а негов кръстник е император Юстиниан I. В началото на 7 век се покръства и кан Кубрат. Някои историци предполгат, че преди да бъде удостоен с титлата кесар през 705 година е покръстен и кан Тервел. Проникването на християнството сред българите през първата половина на 9 век е засвидетелствано сред византийски и западноевропейски източници и както става ясно не отминава и владетелския род. Енравота - първият син на кан Омуртаг, става първият български мъченик за Христовата вяра. Сестрата на княз Борис I Ана, която е пленена от ромеите, също е покръстена. Появяват се и първите монашески обители в пограничните области.
Разширението на България включва и присъединяване на християнизирано население в Македония и Тракия, което увлечива християните в България.
Така към средата на 9 век в България са налице всички предпоставки тя да бъде приобщена към семейството на християнските държави в Европа. Конкретните политически обстоятелства преди покръстването определят начина, по който става то - от страна на Византия, макар първончално българският владетел да изявил желание да приеме християнството от Рим.
През 862 година Великоморавия се възползва от вътрешните междуособици в Немското кралство и постига значителни успехи във войната. Тя укрепва позициите си в земите по средното течение на Дунав, което застрашава позициите на България там. По тези причини през същата година се изгражда военен съюз между Людовик Немски и кан Борис I срещу великоморавския княз Ростислав. Освен това българският владетел се задължава да приеме християнството от Римската църква. През 863 година немският крал, подпомогнат от българите от изток, навлиза във Великоморавия. При това положение княз Ростислав е принуден да търси помощ от Византия. Тя решава да подпомогне съюзника си и се възползва от неблагоприятни за България обстоятелства. През август 863 година на Балканите и в българските земи започва силен земетръс, продължил 40 дни. Освен това годината е неплодородна и българското население страда от природни бедствия, болести и глад. В началото на септември Византия успява да отстрани временно арабската заплаха и цялата армия, по суша и море, се отправя на поход към България. Заети на северозапад, българските войски не могат да окажат отпор.
Още през есента на същата година започват преговори е сключен така нареченият „дълбок” мир между България и Византия. Българският владетел е задължен да разтрогне съюза с немския крал срещу Великоморавия и да се покръсти с целия си народ. В замяна българите получават областта Загоре без Месемврия, Анхиало и Девелт.
Пратениците на княз Борис I, които отиват в Константинопол, за да сключат мирния договор, са покръстени непосредствено след полагането на клетвените обещания. Заедно с тях в България идва внушителна мисия от византийски духовници, начело с епископ, които масово започват да покръстват народа.
Българският владетел по известни верски и вътрешнополитически съображения приема тайно християнството в началото на 864 година (най-вероятно). Той се опасява от бунтове. Той изоставя стария си тюркски титул и приема славянската титла княз, а заедно с това получава името на кръстника си – византийският император Михаил III. Заедно с владетеля са покръстени и много знатни български родове.
По време на покръстването в България се разпалват религиозни страсти. Улеснява се достъпът на други религии и ереси. Наред с византийските духовници идват и други лица, които безразборно покръстват населението. Поради настъпилия хаос по-късно княз Борис I известява папа Николай I, че в бълагрия има християни от разни места, които своеволно разправят много и различни неща. Дори се появяват и арабски проповедници, които предлагат на владетеля да разпространяват исляма. През този период прониква и павликянството.
Покръстването е последвано от подпомагане на започналата християнизация от страна на Византия, като особено значение има „Посланието на патриарх Фотий до княз Борис от 864-865 година”. Удивителен е стремежът на патриарх Фотий за разкрие пред българския владетел идейните корени на християнството и неговата философска същност. Патриархът дава на българския княз уроци как да ръководи държавата и да се отнася към поданиците си. Фотиевото послание е своеобразен наръчник, който трябвало да служи на княз Борис I в бъдещата му дейност.
Скоро обаче се надигат и недоволните боили срещу княза. Те искат да се върнат старите богове и обвиняват владетеля, че „отстъпва от бащината си вяра и чест”. Бунтът скоро е потушен.
Дълго време за безспорно се счита становището на Васил Златарски относно 865 година като година на покръстването. Той се аргументира с Балшенския надпис – „покръсти се от Бога владетелят на българите Борис, преименуван Михаил, с дадения му от Бога народ в годината 6374 (866)”. Но тъй като горният край на каменната плоча, върху която се намира посоченият надпис, е отчупен, текстът „покръсти се от Бога владетелят на българите” всъщност е въведено от големия български медиевист. Впоследствие някой автори (Г. Цанкова-Петкова) изказват предположение, че може би липсващата част е указвала граничен надпис от типа на Наръшкия надпис на цар Симеон I.
Други изследователи приемат 866 година. Повечето автори считат, че логиката на събитията и сравнителният анализ на различните източници сочат покръстването на българите през 864 година.
С покръстването на българския народ той се приобщава към ценностите на християнската цивилизация. Започва изграждането на собствена християнска култура, за което способства въвеждането на славянската писменост и въвеждането и в страната след 885 година. Започва строителството на църкви и манастири, което показва, че започва да се развива християнската култура. Благодарение на покръстването започва формирането на българския народ, въвежда се ново законодателство, България се утвърждава като високоразвита средновековна държава.
Същевременно обаче в страната прониква византийското влияние, което заплашва устоите на българската държава. България става член на „византийското семейство на народите”, в което българскията владетел е считан за духовен син на византийския василевс. Чрез византийски мисионери прониква чуждото влияние. Но благодарение на създаването на самостоятелна българска църква и въвеждането на славянска писменост, държавата запазва самостоятелността си и в немалка степен подготвя Златният век на българската държава.
